Голямата тренировъчна зала

След уроците и часовете в академията реших да направя малка тренировка с дъщеря си. Макар на години да бе малка, физически и умствено бе като 16 годишно момиче и бе редно да се научи да контролира способностите си и не само тях. Те бяха много полезни и силни, но нито едно от двете ѝ способности не бе за атакуване и трябваше да я науча и на някои хватки, за да може като направи някой демон беззащитен след това да го довърши бързо. Влязохме в първата зала, която бе по пътя ни. Не исках да губим много време, защото след това щяхме да се приберем и да правим нещо в общежитието или пък да излезем с останалите някъде навън като едно голямо и сплотено семейство.
Оставихме нещата си настрани и отидохме в средата на залата. Застанахме една срещу друга и вече можехме да започваме.
- Лиз слушай внимателно. Искам да се съсредоточиш много добре, без да се разсейваш от факта, че аз съм срещу теб. Ясно ли е? - сериозно и високо започнах да говоря.
Когато правех нещо подобно наистина не можех да не бъда сериозна и взискателна от човека срещу мен.
- Да. - отвърна ми тя.
- Усети енергията в теб. Мисли си, че контролираш силите си и че умееш да ги използваш отлично. - леко мръднах и се подготвих да използвам моите сили срещу нея. - Сега ще направя вихър, който ще пратя срещу теб. Опитай се да неутрализираш силите ми и да го спреш.
И докато казах това започнах да завъртам въздуха наоколо и след миг щях данаправя цяла вихрушка, която да освободя.

Малко се страхувах от всичко това. Някак си и да се опитвах да се концентрирам не можех. Мислех си само, че майка ми е пред мен и ще ме атакува със силата си, а аз няма да мога да я спра, защото не умея. И да, казах ѝ, че ще мисля положително, но нямаше начин. До сега само бели съм вършила със неспособността си и то без да искам, че сега ли ще ги накарам да действат. Неувереността в мен нарасна още повече като видях вихрушката около ръцете на Джейн. Спокойствието ми отиде на кино и някаква паника ме обзе.
"Мисли положително, Илайза. Мисли положително. Контролираш силите си. Контролираш ги."
Окуражавах се мислено, но не си помагах никак. Това даже повече ме изнервяше. Така сякаш знаех, че не мога да използвам силите си, когато искам. След миг щях да извикам да спрем, но този миг изтече. Вихрушката се засили срещу мен със все сила, а аз не помръднах и милиметър. Удари ме и то силно. Чу се тропот и изведнъж всичко утихна.
- Лиз! Добре ли си? - чух гласа на майка си по-близо от колкото бе до преди малко.
Отворих очите си и я видях до мен. Е, явно силно ме бе цапардосала тази вихрушка щом бях паднала на пода толкова лесно.
- Добре съм. Нищо ми няма. - рекох и се изправих отново на краката си.
- Какво стана? Защо не използва способността си?
- Защото не мога да ги използвам. Панирах се и докато се реша нещо да направя бях вече на земята. Просто...още ми е рано или не мога да ги ползвам. Не знам. - седнах на пода и забих глава в дланите си.
Какво можех да направя? Дори да исках да се отпусна, да се концентрирам, да усетя нещата и да използвам силите си - не ставаше. Страх ме бе да не объркам нещо и да стане беля както отначало като разбрах какви са ми силите.

- О, скъпа. Това е нормално да си леко неуверена в способностите си. - клекнах до Илайза и я прегърнах.
Разбирах я. Знаех какво ѝ е. Все пак и аз бях минала през същото нещо. Когато за пръв път използвах силите си и не разбирах какво става и как стана. След това бях толкова неуверена, че не исках да се отпусна и да се опитам да задействам сама дарбата си. И след време се научих. Но дори и сега, когато получих нови сили отначало ме бе страх да ги използвам. Естествено, че я разбирах как се чувства в момента, но бе необходимо да го преодолее.
- Знам, скъпа. Страх те е да се отпуснеш. И аз бях така отначало. Но виж, когато успееш веднъж и видиш, че не е трудно и преодолееш пречката, вече без проблем успяваш да се пребориш с проблема. Не зависимо какво искаш на овладееш или научиш. - целунах я по челото и се изправих.
Исках да я науча да се защитава сама, защото ако се наложи да го прави и не знае как не исках да мисля какво ще се случи. Просто не исках. Все пак ми е дъщеря и я обичам толкова много. В кръвта ѝ тече кръвта на семейство Дарк и затова знам, че ще успее да преодолее това си състояние и да се справи. Протегнах ръката си към нея.
- Хайде. Нека продължим с уроците, Лизи. Ще я караме тогава по-бавно. - усмихна ѝ се, докато ѝ помагах да е изправи.

Изслушах думите на майка си. Знаех, че ме разбира и че е загрижена много за мен. Усмихнах ѝ се и хванах ръката ѝ. Изправих се бързо. Да, знаех това, че е трудно отначало, но...ми е все още трудно да успея да използвам силите си. И все пак ще се опитам да направя това, което ми каза майка ми. Да се отпусна, да бъда решителна и да вярвам, че мога да го направя - да използвам силите си.
- Ще се опитам да го направя. Ще се опитам да използвам силите си. - казах и въздъхнах след това като отърсих ръцете си и се приготвих да направя крачка напред.
Крачка, която щеше или да ме отърве от страха ми да използвам силите си или само да бъде една обикновена крачка, която няма да има стойност и то никаква. Погледнах Джейн и кимнах, че съм готова да пробваме пак.
- Сигурна ли си? - попита ме тя преди да направи отново вихрушка от вятър.
- Да, сигурна съм. Няма какво да губя или ще стане или всичко ще бъде по старому. - погледите ни се засякоха и аз се усмихнах бегло.
Исках да опитам, но вътрешно усещах колебанието си. Желаех да премахна този страх, но вътрешно отново усещах онова чувство, че не ги желая тези сили. Не желаех да му обръщам внимание, защото точно сега бях се концентрирала върху това да накарам вихъра да се махне преди да ме стигне. Майка ми освободи завихрения въздух и той тръгна към мен. Гледах го всяка секунда, в която приближаваше.
"Махни се. Изчезни. Няма те тук. Тази сила не съществува."
Мислено се опитвах да подкарам силата си и да видя напредъка, но нищо. Само сантиметри оставаха да ме стигне и тогава всичко започна да утихва. Вихрушката все да намалява. Джейн я поддържаше, защото не бе отпуснала ръцете си и стойката, но тя намаляваше. Очите ми така светнаха от това, че успявах да направя дори това и с нетърпение очаквах да изчезне даже изцяло. Но както се е видяло силите ми не ставаха май за нищо и тъкмо вместо да изчезне вихъра, той се разрасна отново и ме събори на земята отново.
- Мамка му! - изругах без да се усетя и то на глас и определено беше силно и Джейн го бе чула, но и тихо да бе пак щеше да го чуе.
- Илайза! Внимавай с езика. - скастри ме майка ми, а аз я погледнах само.
- Може ли да спрем за днес. Не искам друго да правим. Изморих се.
Главата ме болеше от напрягане и от падането си бях изкълчила и без това единия крак и нямаще да можем да правим физически упражнения.

За миг завихреният въздух бе започнал да изчезва, а аз усещах как силите ме напускат без да съм се изморила и изтощила изобщо. Това беше силата на Илайза. Усещах я как я прилага върху мен. Изведнъж такъв напредък беше много добър показател. Бях сигурна, че ще успее напълно да неутрализира силите ми, но изведнъж изгуби контрол и  вихрушката я гърна на земята.
- Мамка му! - изруга Лиз.
- Илайза! Внимавай с езика! - веднага ѝ се скарах аз.
Не исках да изполzва подобни думи. Бе възпитана добре. Е, дори аз ги използвах и то често ругатните, когато съм изнервена, но не исках и тя да прави така. Не звучаха добре от устата на момиче тези думи.
Лиз ми каза, че иска да спрем, защото е изтощена и няма как да не е. Всичките тези сили, които се впрягат, за да задействаш за пръв път силата си и то доброволно, а не неволно бяха големи. Отидох до нея и я прегърнах.
- Видя ли, че с малко усилия се постига резултат. Наистина беше ти това. Усетих как силата ти подтиска моите за момент. - говорех докато държах в прегръдките си Илайза.
След минута я пуснах.
- Хайде да се прибираме при другите да им разкажем за това. - прегърнах дъщеря си и вземйаки нещата си, които бяхме оставили отстрани до вратата излязохме и се запътихме към двора на общежитието ни.