Алеите

Най-накрая бях успял да усетя присъствието на боговете. От толкова време ги търсех тези така наречени богове. Точно в този град се намираха те. Щях да им го върна. Как смееха да ме отхвърлят. Как смееха да ме мислят за несъществуващ. Аз съм истински и те го знаят. Особено баща ми, които кои знае къде е сега, а може би навярно си седи там горе и си вири краката и не му пука за мен. И как ще му пука той ме изостави и то само заради това, че майка ми бе демон. Че той се бе забъркал с нея, той бе спал с нея и бе ѝ направил дете. Само той е виновен, но го няма и не си показва носа. Ако можех да се кача при него щеше да види той.
Градчето никак не бе малко, но боговете нямаше да ми бъде трудно да го намеря. Бях на половина бог, така че нямаше да ми е трудно. Концентрирах се и успях да усетя присъствието им някъде из парка. Какво ли търсеха там? Може би си правеха разходка на спокойствие. Е, няма да им бъде толкова спокойно щом се появя. Знаеха кой съм, защото и друг път сме се срещали, така че нямаше да им се представям. Хубаво бе отново да се захвана с нещата, които исках да довърша, защото за толкова време да се оттегля беше наистина уморително да не правя нищо. Бях убил два-или три бога до сега и то от близките хора на баща ми, защото той ме бе подценил и си мислеше, че те ще ме убият, но бе сгрешил за мен.
И ето ги любимците ми сред боговете - Вернас, Лейн, Кастил и Насти разбира се. Те не бяха единствените богове тук долу, но предпочитах тях за сега другите по късно щях да разчистя. Щяха да видят всичките. Аз щях да остана единствен бог, дори и на половина бях такъв.
- И това ако не са моите любимци сред боговете и богините. Какво съвпадение точно вас да срещна в това градче, не мислите ли? - подсмихнах се долно, като се изпречих на пътя им.
Физиономиите им ми показаха колко много се "зарадваха" да ме видят тук. Може би са мислили, че след предната ни среща ще ги оставя и няма да ги закачам, защото инак ще ме убият. Да, но сега бях много по силен от преди и имах и нова сила, която бе уникална просто.

Ако някой ми кажеше, че с една разходка в парка бих могла да си разваля настроението, не бих му повярвала. Но ето, че се случи. Ето, че той се появи и усмивката от лицето ми помръкна. Браян Фостър. Полубог-полудемон. Направил цел в живота си убиването на други богове, защото баща му не го бе приел такъв, какъвто е. Знаех всичко за Браян Фостър. Както и няколко допълнително неща, но това нямаше значение в момента. Погледнах го право в очите и кръстосах ръце пред гърдите си. И не само на мен ми се бе развалило настроението, ами и на Лейн, Кас и Вернас. Усещах яростта, която се надигаше във Вернас, вероятно в този момент го гледаше ядосано и готов всеки миг да му скочи. Лейн предполагам, че бе извъртяла очите си щом го бе видяла, а Кастил поклати глава щом той ни заговори. Споменах ли, че познавах много добре хората, с които имам нещо общо? А и не само тях. Като Богиня на правото беше мой дълг да знам всичко за всички, за да отсъдя правилното решение и присъда що се отнася до живота му.
- Какво ще кажеш моята ръка да удари силно твоето лице? Няма ли да е точното съвпадение? - каза Вернас, повдигайки вежди.
Не исках да се карат тук. Много хора, всъщност самите хора не знаеха за съществуването на други същества и рани освен тях и смятахме да не научават. Нямаше да реагират добре на подобна новина и света щеше коренно да се промени ако тази новина излезеше наяве.
Не спирах да го гледам, опитвайки се да разгадая нужното ми. След това се усмихнах.
- Брая, знаеш, че не може да се изправиш срещу един Бог, да не говорим четирима. Ще умреш. - казах аз.
Не беше нужно тонът ми да бе заплашителен. Той много добре знаеше, че е самоубийствена мисия да се изправя срещу нас и да иска мъст за нещо, за което никой не бе виновен. Да, баща му бе изоставил детето си и в момента не беше из най-почитаните богове, дори на косъм се държи от това да не бъде Бог, но това не дава правото на Браян да убива други богове заради проблеми с баща си. Правилно е ако отиде при него, го накара да слезе и да си изяснят нещата както трябва.
- Харесва ми идеята - подсмихна се Лейн.
- Знам какво си намислил. Знам какво искаш. И знам, че знаеш, че няма да ти се получи. Затова имаш възможността да напуснеш присъствието ни още сега, започвайки нов живот, който няма нищо общо с убиването на Богове, или да се погубиш. Твое е решението - говорех аз. - Давам ти шанса да избереш.

Караха ме да се усмихвам. Думите им просто си бяха същите като преди. Нищо не се бе променило. Те не се бяха променили, но аз определено бях се променил и не знаеха това. Явно все още си мислеха, че съм същият като преди, но не бях. Само ако знаеха колко по-силен съм едва ли Насти щеше да каже тези думи преди малко, но ме забавляваха така. Преди може би и срещу един бог не можех да се изправя, защото със силата си шейпване едва ли можех нещо да им направя на боговете. Е, освен да сменям външният си вид и да се крия някъде, защото баща ми определено искаше да се отърве от мен, друго не можех да сторя. Но след време с придобиването са другите си сили се осмелих да се изправя пред един бог, но той естествено беше един от най-слабите сред всички богове и аз се справих с него. Трудно беше, но успях да убия един от тях. А след още няколко века убих още един бог и то от по-силните. От тогава всеки ден тренирах способностите си и тактиките си. Те едва ли знаеха това, едва ли някога са се сещали за мен през тези векове, които минаха. Само няколко пъти се бях засича с тях и исках да се пробвам с тях, но те са едни от най-силните и тогава бях прекалено слаб. Но сега, сега с тази нова сила, която придобих преди време можех да ги надвия. Ако са всичките наведнъж ще ми бъде трудно, но поне двама на веднъж нямаше да могат да се справят с мен.
Нямах намерение сега да се сбия с тях. 4-ма на 1-ин е малко нечестно, но пък да ги подразня малко щеше да бъде интересно особено Вернас и Лейн щяха да ми се из дразнят много. Усмихнах се самодоволно преди да отговоря на Насти.
- Уоу, успокой топката, Насти. Не съм дошъл да ви убивам. - e, поне не още. - Просто искам да си поприказваме. Това лошо ли е? - усмивката седеше на лицето ми.
- Лошо е. По-добре си тръгни както Насти каза, иначе ще се погубиш. - ето го отново гласът на Лейн, ах как знаех, че нямаше да си мъчи.
- Но нещо да съм направил? Защо ми се нахвърляте така? Аз исках просто да ви видя, да си поприказваме. Вие какво сте се озлобили. Така ли приказвате със стари познати. - как човек да не се по дразни с тях, с тези богове, които наистина не обичаха да се шегуват.
Е, Кастил обичаше, но като го гледам и той не искаше да ми се засмее на дразгите. Толкова ли ме мразеха. Естествено, че да. Имали сме толкова засечки с тях преди, особено с Насти. Погледнах към нея за миг, след което продължих да се усмихвам и да ги гледам все едно са ми  най-близките приятели.