Тренировачната площадка

Тук повечето демон се опражняваха върху своята жертва , като я поставяха върху площадката , която е защитеда със силно заклинание и никое добро неможе да излезе от нея.

Бях почти десет месеца в Ада. Мъчеха ме всеки ден, всеки час, всяка секунда. Нямах и миг спокойствие. Всичко беше от ужасно по-ужасно, но явно си го бях заслужил. Но не минаваше и ден, в който да не съжалявам за това, което сторих на Елиза. Знаех, че беше невъзможно да я видя отново, досега никой не се бе измъквал от Ада, но толкова много ми се искаше да я видя отново, да ѝ кажа колко много съжалявам за всичко, което ѝ бях причинил на нея и на братята си и сестра ѝ. Не ме интересуваше дали тя щеше да отвърне на чувствата ми, просто исках да ѝ се извиня за всичко, което бях сторил. Задето я бях предал. Знаех, че беше невъзможно, знаех го, но не спирах всяка изминала секунда да мисля за това колко различни щяха да са нещата, ако ѝ бях помогнал, когато имаше нужда от мен. Колко ми се искаше отново да съм с нея, всичко да си бъде по старо му. Направих грешка. Ужасна грешка и сега си плащах за нея. Това беше моето наказание и трябваше да живея с него до края на вечността.
Изведнъж обаче силна и тъмна енергия се появи от нищото. Застана до мен и миг по - късно вече изпълваше тялото си в енергия, толкова силна, толкова зла. Миг по-късно и болката вече спря. Всичко спря. Повдигнах погледа си напред и осъзнах, че вече не съм в Ада. Намирах се в тренировачната площадка в Подземния свят. И тогава я видях нея.
- Евелин. - казах аз, невярващ на очите си.
- Мина доста време, братко. - каза девойката ми подметна чифт дрехи, не отделяйки поглед от очите ми.
Никога не съм вярвал, че някога ще я видя отново. Беше ме напуснала преди хилядолетие след като я предадох заради Дрейк. Отърсих се от спомените и взех дрехите от пода, след което ги облякох.
- Какво правиш тук? - попитах аз. - Как успях да се измъкна от Ада? Ти ли го направи? - погледнах я учудено.

- Не бъди глупав, Майкъл - казах му аз. -Естествено, че не бях аз. Ако зависеше от мен щеше да се гърчиш там долу до края на вечността. Но явно не може да е на моето. - добавих и се облегнах на стената зад мен.
- Тогава как сега съм тук, а не там?
- Енергията, която пое, тя е енергията от силите на Дрейк, сестрите Синистър и още милион, че дори и повече демона. Преди Боговете да запечатат паралелния свят, тази енергия успя да се измъкне и да бъде предадена на следващия Господар на Подземното царство. - обясних набързо.
- Какво? Защо са запечатали паралелния свят?
Извъртях очи. За малко бях забравила, че Майкъл беше прекарал близко година в Ада и беше пропуснал толкова много.
- Защото остатъчната енергия от Дрей Синистър и дъщерите му и още милион демона търсеха дъщерята на Джейн Дарк.
- Джейн е родила? - попита ме той изненадан.
- О, да. Бащата е Бил Колин - казах аз и се изкикотих, след което отново станах сериозна. - За девет седмици роди и за осем месеца момичето ѝ вече е на 16 години.
Майкъл се замисли за момент, опитвайки се да асимилира казаното от мен. Доста време беше в Ада, нещата се бяха променили изключително много и имаше толкова много да наваксва с информацията.
- Академията продължава да работи и да обучава самодиви, вампири и всички изчадия, които ходят там. Джейн, Джонатан и Кели продължават да обучават, боговете, които все се мотаят с тах продължават да го правят. - казвах аз и извъртях очи.
Бях доста добре информирана за живота им, макар и вече демоните да не са кой знае колко по петите им. След смъртта на Елиза, демоните нямаха кой знае какво да се опитват да отнемат от останалите Дарк, макар че се намираха тук - таме няколко демона на два месеца да се появят и да се опитат да убият Дарк.
- А Елиза? - изведнъж попита Майкъл и сега беше мой ред да го погледна учудено. - Евелин, кажи ми за Елиза. Добре ли е? С какво се занимава тя сега? Къде е?
- Аз мислех, че знаеш. Няма същество, което да не знае. - казах аз.
- Да знам какво? Какво има? - повиши тон Майкъл.
- Елиза Дарк е мъртва, Майкъл.

"Елиза Дарк е мъртва, Майкъл."
"Елиза Дарк е мъртва."
"Мъртва."
Започнаха да се повтарят думите в съзнанието ми. И всеки път щом ги чуех усещах как във мен се надига нещо. Бях наранен, объркан, но най-вече бях разгневен. Хванах се за главата, опитвайки се да осъзная какъв кошмар преживявах в момента. Елиза не можеше да бъде мъртва, не можеше да е. Не позволявах, не можеше. В следващия миг юмрукът ми се заби в отсрещната стена и тя цялата се откърти, политайки към отсрещната в съседната стая. Наоколо за няколко минути всичко беше в дим и прах, но скоро въздухът се прочисти. Аз стоях наведен към земята и стисках ръцете си в юмруци. Изправих се и извиках силно, стените на подземния свят се разтресоха под вълната на гласа ми, но не поддадоха и не паднаха.
Евелин направи крачка в страни от мен, докато чакаше да се успокоя. Виждах, че на лицето ѝ беше изписано страх. Обърнах се към нея и за секунда я хванах за раменете и опрях на стената зад нея.
- Кой? - викнах аз. - Кой я уби? Кой ѝ го причини? Кажи ми кой!
Виках силно, не можех да позная собствения си глас, но бях в състояние, в което не бях изпадал никога досега. Чувствах голяма болка в гърдите си, липсваше ми. Елиза ми липсваше. Исках си я обратно, но не можех да я имам. Вече беше мъртва.
- Евелин, говори! - викнах по-силно.
Евелин се опита да диша нормално, опита се да запази самообладание и хвана ръцете ми, опитвайки се да ги отмести от раменете ѝ, но я стиснах по-силно.
- Майкъл, нараняваш ме! - каза тя.
- Кажи ми кой я уби, Евелин!
Тогава тя пое въздух и разказа всичко, което значи за случилото се в Гората на смъртта. Не можех да повярвам, че... че Елиза се бе пожертвала по този начин за семейството си. За проклетото си семейство, което винаги трябваше да защитава, защото другите и малкия пръст не можеха да си мръднат по въпроса.
- Ще си платят! - викнах аз, воден от скръбта и желанието за мъст и отмъщение. - Дарк ще си платят!
Предишния път им бях позволил да си измъкнат лесно, но този път нямаше да им се размине. Те бяха виновни сега Елиза да я няма, тя винаги се жертваше за тях и аз ще ги накарах да платят за смъртта им. И знаех как.
- Имаш план, нали? - попита сестра ми, държейки се за раменете.
Не бях усетил с каква сила я бях стиснал.
- Да, имам план. - рекох. - Подготви стаята. Ще доведа най-новия член на семейство Дарк.
Връхчетата на устните ми се извиха в лека лукава усмивка и изчезнах.

Докато вървяхме из коридорите с майка ми някой се появи. Не го познавах кой бе, но не изглеждаше дружелюбен особено. По реакцията на Джейн разбрах, че го познава, явно някой от злодеите, за които ми разправяха, но не знаех кой е. И докато някой успеше да мръдне или да каже нещо той ме хвана и изчезнахме от коридорите. Това ме изненада и уплаши в същото време. Бях отвлечена пред погледа на майка си, а тя дори не може да реагира нормално на случващото се. Тя се боеше от нещо такова, а ето че то стана накрая.
Появихме се в някакво странно място. Беше голямо и приличаше на някаква стая за мъчения. Мъжа ме тикна към някакъв стол и аз седнах на него, дори и да не исках. Някаква жена ме върза за стола и то здравата, за да не мога да се измъкна от него. Сега наистина ми се искаше да можех да използвам силите си. И навярно щеше да стане, защото бях изплашена до смърт да не ме убият или нещо подобно. А в такива ситуации силите ми биха се задействали неволно както винаги е ставало като се стресна или уплаша от нещо. Но не знаех дали ще стане или не, защото не ги усещах да сработват. А и като нямах опит с тях и не разбирах дали изобщо се е получило. Щях да разбера, ако тези двамата не могат да използват силите си като се учудят и те. Бяха демони и не се съмнявах в това.
- Какво искате от мен? Ще ме измъчвате ли или ще ме убиете още сега? Предупреждавам ви, че семейството ми, ще ви намери и горкови тогава. Ясно ли ви е? - не бях в изгодна позиция да ги заплашвам, но острият ми език си нямаше мяра, а и под стрес заплашвах всеки, но казвах истината. Само майка ми да каже на останалите от семейството тези тук щяха да са мъртъвци. Надявах се да бях им направила нешо със силите си. Като гледах не съм блокирала сетивата им, тогава ще да бъде неутрализирането на силите.
- И да искате не можете да ме нараните. Без силите си сте безсилни, нали? - погледнах ги, но те не се притесняваха за нищо от казаното от мен.
Особено мъжа даже му стана смешно това, което казах последното. Не го разбирах защо се смееше, но предполагам щеше да ми каже с какво го разсмях така.

Стоях отстрани с ръце зад кръста си. Момичето имаше своите прилики с Джейн Дарк, трябваше да призная. Не само по външен вид, но и по острия си език, който не можеше да държи зад зъбите си, когато положението ѝ не бе никак розово. Дали беше някакво тяхно желание да умрат, правейки се на силни? Не знаех, но ако исках, можех да ги смачкам и двете като нищо преди да са казали и една единствена дума. Но нямаше да изтъквам нещо, което те вече знаеха. Просто се надявах малката госпожичка да се осъзнае по-бързо, за да спаси така или иначе нищожния си животец.
Тогава спомена, че семейството ѝ ще я намери и тогава лошо ни се пишело. Спогледах се с Евелин и прикрих устата си за момент с ръка, докато другата продължавах да държа зад гърба си. Пръстите ми обходиха брадичката ми и след това я отпуснах надолу. Когато ме открият без Елиза вече ще е прекалено късно. Изобщо ако можеха да ме намерят из подземния свят преди да съм успял с плана си щеше да бъде чудо. Джейн можеше да има и връх слух, но Евелин изпращаше объркващи сигнали благодарение на силите си, така ще всичко беше в моя изгода.
Тогава девойката произнесе "И да искате не можете да ме нараните. Без силите си сте безсилни, нали?" и за разлика от миналия път, сега не можах да сдържа смеха си. Беше толкова наивна и глупава. Точно като майка си. И баща си. Поклатих глава след това.
- Ако искахме да те нараним досега да си изпитала болки, които никога до сега не си мислела, че ще изпиташ за краткия си живот от осем месеца. Може да изглеждаш доста по-голяма, но не знаеш нищо. - казах аз подигравателно. - И помисли отново кой няма сили - повдигнах вежди и отново се изсмях.
Погледнах я в очите и видях последните спомени, които бяха с Джейн по време на тренировка. О, тя наистина беше толкова наивна и правеща се на невинна.
- О, дявол да ме вземе. - казах аз, следейки изживяното преди половин час. - Не заслужаваш силите си. Не съм виждал същество като теб, изобщо каквото и да е същество, родено в подобно семейство, да се страхува да използва силите си. Да не знае как да ги използва - поправих се аз. - Но явно, че тук идват гените от баща ти. Знаеш ли изобщо кой е той? - повдигнах вежди.
О, това беше по-добро и от миналогодишните циркове от страна на Дарк. Дъщерята на Джейн Дарк, внучката на Кайлън Дарк, племенницата на Елиза, Джонатан и Кели Дарк, от великия род Дарк, да бъде толкова слаба. Толкова жалка. Ясно, ясно. Всичко е трудно, за осем месеца толкова бързо растяла, бла - бла - бла. О, я порасни! Живота не струва, вземи се в ръце и се научи да живееш с него.
Извъртях очи.
- Майка ти сигурно много е обичала леля ти, да те кръсти на нея. Илайза - Елиза. Не те ли притеснява? Не те ли притеснява факта, че може би - започнах да обикалям около нея бавно, - само може би се опитва да я замести с теб. Но ти си нищо като нея. И майка ти го знае. Погледни се само, силите ти, мислите ти. - Погледна ме изненадана, вероятно не знаеше, че чета мислите ѝ. - Никога няма да си като нея. Или като майка си. Изобщо не заслужаваш да си Дарк. - заобиколих я веднъж и спрях пред нея. - Жалка си, Илайза. Дори не заслужаваш и да живееш. - погледнах я прави в сините ѝ очи. - Но няма да ти направя честта и да те убия. Поне не все още.

» Спортната площадка
» Втората спортна площадка