Алеите

Това са част от алеите, по които можеш да се разходиш и да разгледаш парка.

Алеите Ru-26

Алеите Tvarditsa-tvarditza-tvardica-tvardita-center-22

Гост

Пообиколох набързо цялата академия. Бях човек, който от един поглед помни нещата, така че вече знаех повечето работи в академията и реших да излеза навън. Не на празно се превръщам в дива котка. Аз самата бях толкова не опитомена. Не стоях на едно място постоянно. Движих се напред назад, докато не се изморя и не седна някъде да си почина, тогава се застоявах. Навлязох в парка, който бе наблизо до академията. Бе ми интересно да го разгледам и него. Имаше интересни работи. Под работи самата аз разбирах дърветатата, защото обожавах да се катеря. Независимо къде съм и колко хора имаше около мен. Не ми пукаше и се катерих. Та сега оглеждах дърветата наоколо. Имаше най-различни. едни големи, други дребни, тънки, широки, такива с крехки клони и стъбла и такива с корави и издражливи. След известно време сварих едно интересно дръвче, което ми хареса. Не се налагаше да ставам на котка, за да се кача, което ми хареса още повече. Бе ниско, с дебело стъбло и клони. Имаше и доста листа по него, които ухаеха хубаво. Обичах растенията, защото ме разведряваха. С един скок се хванах за клоните му и се набрах нагоре. След момент вече бях седнала удобно и подряла глава на стъблото. Оглеждах се наоколо за птички, насекоми или хора. Трябваше все пак нещо да правя. Имах силно развит инстинкт да държа постоянно всичко под надзор и за това и не можех да се отпусна достатъчно. Седях на дървото, но ми омръзна да гледам, затова почнах да си тананикам някаква мелодийка и то приятна за слушане. Дори птичките ме слушаха, защото имах чудесен глас, който рядко използвах за пеене, но сега ми се бе наложило, защото скучаех.

Гост

С Изида бяхме стигнали в парка и вече бяхме при алеите, които бяха обширни на места и тясни на места. Спрах се на едно място и с един такъв леко навъсен поглед погледнах сестра си и рекох.
- Доволна? - и леко се ухилих.
Поне тук нямаше хора сега. Бе спокойно и нямаше да се разсейвам с тях.
- Е, какво сега? Вече не сме при толкова хора. Добре ли си сега или просто лъжеше? - и я погледнах малко докачливо, защото неможех да си седя. Обичах закачките и такива работи, но не винаги ги изкарвах на яве.
Опитвах се да накарам да си каже истината. Не бях сигурен, че й бе станало лошо. Може би бе усетила моите емоции, когато гледах хората и да е решила ме разкара от там. Повечето случай се опитваше да ме разсейва от това.

Гост

- Да ти кажа ли често? - попита Изи брат си и се усмихна.
- Та... Честно казано и излъгах и не излъгах. Не излъгах , защото наистина главата ме заболя от толкова много емоции. И излъгах , защото видях как гледаше хората и неизках нещо лошо да стане. Това е цялата истина. - отговори набързо Изида и отново се усмихна.
- Нищо лично . - добави тя. - Не че мисля , че щеше да ги нападнеш или нещо такова , но все пак... - отново се усмихна.
Изида бе направила това както за нейно , така и за негово добро. Не изкаше някой да постреда. И не само от Адам , но и от самата нея. имаше толкова много емоции и чувста и Из си помисли , че ако остане поне още малко там , щеше да се отдаде на някоя емоция и щеше да стане лоша гледка.

Гост

- Ясно. Значи наистина те е заболяла главата, но излъгала,че и да ме махнеш от хората. - засмях се аз на това понеше аз си бях такъв.
- Спокойно, нямаше нищо да им направя. Знаеш, че имам железен контрол и дори за се озверя не бих наранил някой, освен ако не заложено нещо, което е много важно за мен. - реших да отметна това сега.
- А, и знаеш ли какво се сетих? Аз ще съм ти учител по контролиране. Ще те видя как ще се справяш в предмета. - засмях се и тръгнах бавно да вървя на някъде. - Контрола е важен, а аз го имам. Тъкмо няма да скучая. Ще ми е интересн да преподавам това. Никга не съм бил учител, аи е добре за промяната ми. - обърнах се да видя дали Зи идваше.

Гост

- И да не се справя добре , ще използвам факта , че съм ти сестра. Колко много те обичам и готовос. - каза Изида и настигна брат си за секунда.
Видя строгия му поглед и се усмихна.
-Само се шегувам де. - каза Изи и се усмихна отново , като удари с юбрук брат си по рамото. Беше нашега и не беше силно.
- Освен обаче контрола над това , ще ми трябва контрол над силите ми , защото ако още някой мине с такава силна емоция или чувство ще подивея. Знаеш ли , че не е никак лесно да усещаш какво изпитва човека отсреща?! Ако е много силно ми въздейства на мен и просто става ужасно. - добави Изи и се хвана за главата.
Не че я болеше , просто изкаше да си изчисти съзнанието от последния минувач.

Гост

- Няма да се дам на подкупа ти. - засмя се на шега ТиДжей и побутна сестра си.
- Да контрола над силата е важен. Не, че аз владея моята перфектно, но все пак успявам да не блокирам сетивата на някой ей така, а с електричеството е просто по лесно. Вярвам, че ще се справиш в тези неща. - казах аз и ми беше добре.
- Ще има и такъв предмет за контрол над силите, което е много хубаво. - усмихнах се на Зи.
- Искаш ли едно състезанийце? Или ще ми откажеш най-любезно. - на последното надигнах вежди и самият ми тон стана един предизвикващ.
- Искаш ли? - повторих аз като спрях.

Гост

- Да , слава богу , че ще има таъв предмет. - каза Изида на брат си и се усмихна. - Учителката ни е Алиса Милано. - добави тя и се усмихна.
Беше я срещала само веднъж , когато дойде в академията с голямите куфари и всичко останало. Госпожица Милано си говореше с Джейн и Елиза Дарк. Само те си знаеха за какво. На Изи не ѝ беше направило голямо впечатление. И после брат ѝ , ѝ отправи предизвикателство , което неможеш да откажеш.
- Разбира се , че няма да откажа. - каза само тя и се усмихна. Замалко ѝ идеше да се засмее. - До къде , брато? - попита тя и отново се усмихна.

Гост

Ха интересна работа. До къде да се състезаваме. Трябваше сега да си помисля добре, за да можем по дълго да тичаме. Все пак вече се бе стъмнило и беше идеално за такива работи. Сетих се нещо и веднага казах аз.
- Ами до пристанище "Жаклин". Не е много близко. Тъкмо да се раздвижим. - и се подготвих в поза за тръгване.
Зи само кимна и след няколко секунди тръгнахме двамата на състезание. Беше доста равностойно от начало, но поцелия път нещата започнаха да се менят. Ту аз изптеварвах, ту сестра ми. И така докато не стигнахме пристанището и......

Гост

Минаха 10-те минути път и вече бяхме с Джес в парка и по-точно отидохме по алеите да се разкарваме. Все пак до преди малко бяхме седнали, а и аз немога да седя на едно място постоянно. Разкарвахме се из парка и аз оглеждах и съзрях дървото, на което се бях катерила преди, когато бях за първи път тук.
- Хей, нямаш нищо против аз да се кача на ето това дърво. - посочих ниското дърво с дебело стъбло и клони и имаше все още много листа по него.
Джес се усмихна и нищо не противоречи. Аз се стрелнах към него и когато стигнах се хвърлих напред като се хванах за един клон и се качих на него.
- Не бях се катерила отдавна. - рекох на Джес като я погледнах от високо.

Засмях се и скокнах на дървото. Седнах на клона пред Рейч и се обърнах към нея. Наистина си беше интересно да си на дърво седнал и да си приказваш с някой.
- Сигурно обичаш да го правиш? - рекох, но изопщо не бях чула мислите й, а само предполагах
- Да, така си е. - ми отвърна мило Рейч.
- Аз не обичам по принцип да се катеря толкова, но ми харесва от време на време да го правя. Хубаво е да не си постоянно стъпил на земята. - оглеждах надолу, но не ми бе странно.
Докато седяхме там падна едно жълтеникаво листо на главата на Рейч. Засмях се като го махнах.
- Листата ни нападнаха. - и се разсмях на думите си, които бях рекла.

Гост

Думите на Джес разсмяха и мен. Не спорех по въпроса, че беше много забавна и весела. Винаги се усмихваше и смееше на всичко.
- Май имах нужда от малко смях. - смеейки се рекох това. - Разкажи ми някоя интересна историйка, ако имаш такава де, но и друга става дори да не е интересна. - усмихната и гледаща към Паркър я помолих.
Не бях слушала за преживяванията на някой, а тя като бе вампир и на толкова години все нещо май щеше да има за разказване.

- Историйка ли? Знам доста. Е, повечето са мои, но знам и чужди. - усмихната до уши говорех. - Каква искаш моя или чужда? - преди да започна я попитах, за да знам какво да разказвам.
- Нека да е твоя, Джес.
- ДОбре. Речено сторено. - направих смешна физиономия както винаги и вече почнах да разказвам една от своите интересни историйки.
- Беше през лятото на 1855 г. Разкарвах се из един парк, както ние сега с теб. Беше уж обикновен ден, слънчев и подухваше вятър, но за секунди, наистина за секунди всичко потъмня и запраска порой. Тръгнах бързо да се движа, за да се покрия някъде и се блъснах във върколак, който правеше същото. Бяхме и двамата на земята. Ставайки тя, беше момиче на моята възраст, се обърна и рече " Гледай на къде ходиш, мърло.", но така го каза, че на мен ми стана смешно, а и не само от това. - прекъснах за момент, защото си го спомних и за малко да се засмея. - Тя несхващаше нищо и защо се смеех. "Защо се смееш? Нищо смешно не съм казала." сърдито ми проговори, а после аз станах. Бяхме се изцапали, когато паднахме. Все пак в парка има кал, когато вали. "Виж ни как изглеждаме и тогава помисли защо се смея." й отвърнах едва не припаднала от смехът си. Тя забеляза и се засмя. Дръпнах я след мен, за да отидем на едно място, което знаех като покритие от дъжда. Стигайки там аз седнах, а тя остана права. Имаше само един камък, а не искаше да седи до мен. "Няма ли да седнеш?" попитах я аз, но ня си мълчеше. Мина не мина време и проговори. "Знаеш ли защо няма да седна до теб?" зададе въпрос, а аз поклатих глава в отрицание. "Ти си вампир, а аз върколак. Те се мразят. Никога не бих го направила." отговори си на въпроса. Знаех това, но нищи не и казах. Беше ми смешна, защото седеше нацупена и обикаляше без да седне изопщо. Дъжда валеше ли валеше и все порой силен. Седяхме и аз се разсмях пак, нали знаепш колко често се смея. Не доумяваше нищо. "Как ти е името?" питах я. "Не ти трябва да го знаеш като спре дъжда изопщо няма да се засечем, за да ти го казвам." намусено и тропайки ми го изрече без дори да си помисли дали иска да го казва. По едно време се опита да ме хване и да ме убие, защото уж сме от враждуващи раси, но тя бе прекалено бавна за мен. Беше току що разбрала за това, че е върколак. Половин час обикаляхме в кръг, а тя само се ядосваше. Накрая се спра и седна до мен на камъка. Беше се отчаяла, че няма да може да хваща вампирите, когато се бие с тях. Интересното в крайна сметка е, че дъжда беше спрал отдавна, а ние висяхме сигурно два часа в тази пещера където се намирахме и не сме видели изопщо и все още седяхме. По едно време момичето ми каза името си. " Лина. Така ми викат всички.", но беше отщива. "Аз съм Джесика Паркър. Радвам се, че все пак благоволи да ми го кажеш." бях си весела от самото начало. Мина още един час докато бяхме там и накрая аз казах. "Знаеш ли, че не вали от три часа?" , а Лина ми каза " Знам.". Това беше наистина страно, но и забавно в крайна сметка. Сега тя ми е най-добрата приятелка, с която никога не се разделяме освен сега, защото дойдох тук, а тя остана на мястото където живеехме. - ето, че кладенеца на думите се затвори и на негово място се появи една усмивка, която го заместваше през цялото време когато си мълчах.
- Хареса ли ти, Рейчи? - погледнах я като забелязах, че беше слушала доста задълбочено.

Гост

Наистина интересна и вълнуваща история. Явно беше подбрала тази, защото сигурно й харесваше или се бе сетила първо за нея. Е, слушах я внимателно и всичко разбрах. От едно нелепо сблъскване накрая се зародило здраво приятелство, което най-ме изненада в крайна сметка.
- Наистона интригуваща историйка, Джес. И наистина ли три часа сте висели, а дъжд е нямало тогава. Май това е бил момента, в който сте си завързали приятелството. Бих искала и аз да си намеря накоя бест фриенд и да бъдем неразделни. Но това е трудно. Аз съм много инатлива личност. Може би само приятели си намирам без да си съвпадам с никой толкова добре, че да сме неразделни приятели. - леко се начумерих и това разсмя Джес.
Лицето ми изглеждаше страшно смешно, когато се цупех или просто се правех на нацупена. Засмях се заедно с нея.
- Хайде пак. Още една. Твоя пак. Каквато и да е. - и я загледах с интерес. - Обичам да слушам хората като приказват. Това ми е силното качество. - подсмихнах се и очаквах разказчето й.

- Да така е. Истина е. Три часа си висяхме и говорехме разни работи, докато тя не си каза името. Май и за това висяхме там. Аз за да знам името й, а тя за да се увери, че аз съм супр весел и забавен човек и че не всеки вампир е лош. - усмивката пак прекъвна думите ми.
Но наистина ли й хареса историята. Искаше втора да разказвам. Това щеше да е доста, но Рейч каза, че била силен слушател, а и от начало каза, че неговори много. Но втора историйка, Уау, това ме радваше. Никой не бе толкова любопитен.
- Ами добре, нека има още една. - преглътнах и почнах пак да си спомням и разказвам нещо си. - Тази е забавна повече. Пролетта на 1901 година с Лина бяхме отишли да се бием със сборище вампири. Победихме ги много лесно, защото те незнаеха за върколаците. "След такава битка трябва една почерпка, нали?" усмихната и блъскаща ме ме запита тя. "Да, разбира се." сияеща от радост й отговорих. Наблизко имаше бар, който бе изискан по онова време. Дървени маси, дървени столове, дървени чаши, в които се пиеше и всичко бе дървено освен шишетата с пиенето те бяхя стоманени, от желязо повечето. Имаше и келнер, нали беше изискано. Чакахме го дадойде, а той точно дойде до нас и се спъна на равното. Стана и после ни взе поръчката. Аз бях на коняк, а Лина на уиски. Отиде до бара и падна десет пъти до там. Почнахме с Лин да се смеем. Ако беше там щеше да разбереш какво смеене си паднахме. А, докато ни донесе питиетата сигурно двайсет пъти се върна до бара като все падаше. Всеки път до масата падаше и разливаше всикото пиене. "Ей, съкатник. Няма да имаш три месеца заплата. Колко пиене си пропилал." развика му се шефа, които беше зад бара. "Ама татко, аз немога да свикна. Първи ден ми е и незнам какво тоно да правя." просто с Лина се бяхме гърнали на масата и ни течаха сълзи от смях. Никой не ни обръщаше внимание, а ние си се забавлявахме на ставащото. След един час чакане най-после онова момче ни донесе коняка и уичкито без да ги разлее. Едва ги изпихме и аз тогава се задавих с коняк. Лина ме потупа, но пък тя се заля с уискито си. Просто убийствено беше. Нямахме и пари. Взехме да си тръгваме, а собственикът се развика "Вие двете трябва да си платите." Лин се обърна и му се разкрещя, но се смееше в същото време. "На теб ли бе. Един час чакахме за две чашки с пиене. Егахти обслужването." и аз тогава я дръпнах, защото се ядоса и щеше да му скочи на бой. Онзи се замисли каво да й отговаря, а ние двете се измъкнахме безшумно и отидохме да си почиваме след уморителен смях в тази кръчма. - докато разказвах се поразсмивах понякога понеже намаше как да не стане.
Знаех какво беше станалото тогава и всеки спомен ме разсмиваше. Бях си лудичка тогава, но и сега. Не съм се променяла.
- Само не ме моли за още. Няма да мога да се спра от смях вече. - смееща се говорех и тогава паднах от дървото на земята.

Гост

Докато слушах се разсмивах и аз, защото Джес знаеше как да разказва и си променяше гласа, когато уж говореше Лина. Умрах си наистина от смях само като си го представих какво е било. По едно време Джес се струполи на земята.
- Ей, добре ли си? - поглеждайки я попитах.
Тя се смееше и беше на земята в малкото шума, която имаше.
- Добре съм. - отговори ми и стана като се качи пак горе.
Аз малко се размърдах и станах права на клона повъртях се и седнах пак.
- Схванах се, но ако разкажеш още една ще седя мирна без да се мърдам. Поне тогава не съм се поизнервила от седене на едно място.
Помолих я за поне още една. Имах време и исках да го уплътня поне сега. А и толкова интересно разказваше, че всеки би се омагьосал и би слушал внимателно историйките й, които бяха супер забавни, а и Джес се смее през цялото време на разказа и това беше най-интересно.
- Моля те. - направих една молеща се физиономийка.
По принцим не съм такава нахалница, но сега исках да слушам, а наистона Джесика беше забавна и те караше да се чувстваш добре.

- Ха, ха, ха. Добре де, ще ти разкажа още една. - направих се на интересна каквато си и бях самата аз.
- Тази е от по скоро. - гласът ми беше нежен и благ, бавен и съсредоточен и винаги прекъсван от моя камбанено нежен смях, които бе толкова заразителен.
- Преди три години. Лина и аз ходехме из снега, защото беше зима тогава. Газехме и аз бягах понякога. "Чакай де." подвикаваше от време на време приятелката ми. Чудно бе, но се бяхме облекли странно. Сякъш бяхме от някаква работническа група, но си се разкарвахме свободно. Намерихме един вампир хранеше се и ни усети. Беше наистина бърз и силен. Не бях го доближила, а той бе изрита и заби Лин в снега. "Глупачки." ивика със дебел глас. Тръгна да бяга, а Лина като уж голяма преследвачка на вампири тръгна първа по петите му. "Чакай, Лин." ставайки я извиках, но не тя тичаше след него. Докато я настигна, а това беше бавно понеже имаше и сняг и не тичах толкова бързо, за да не се подхлъзна и падна някъде. Онзи бе понабил приятелката ми. "Казах ли ти да ме чаках? Да, нали. Защо винаги не ме чакаш." мрънах нарочно аз и й помогнах да стане. "Исках да го хвана." ставайки ми го заяви. Пак бяхме по петите му. Интересното е, че бяхме на покрив. "Стой. Няма изход." провикнахме се с Лин едновременно. Наистина нямаше къде да иде. "Вие ли ще ме убиете? Смешни сте." присмя ни се вампира. Лина не харесваше това и се засили срещу него да се бие. Аз след нея. Направихме няколко рудна с бой с вампира. Хлъзгахмесе по покрива, но и той така. Беше си силничък. По изморихме се, но го убихме. "Брависимо, Лин." разсмях се както винаги и си стиснахме ръцете. "И на теб" отвърна ми тя. В този момент аз се подхлъзнах на малко лед и полетах надолу. Паднах във големия сняг, който беше отдолу. Затрупах се направо под него. Лина се опита да ме хване, но едва за малко да ме хване, но ме изпусна, но нещеш ли и тя същото направи. Подслъзна се и падна, но не къде да е, а върху мен във снега. "Ау,- извиках го нарочно" но не ме болеше. Нали съм вампир. "Извинявай, но и аз се подхлъзнах и паднах.........върху теб." и буйният й смях се разнесе. А снегът около нас се топеше светкавично. Все пак тялото на Лин имаше 40 и няколко гадуса температура, нали бе върколак. Бяхме прогизнали след това, а и се оказахме лице в лице, че бяхме застанали. Аз така се разсмях, че незнаеш колко дълго го правих, че Лина трабваше да ме дига сама от земята и да ме накара да спра. Осъзнавайки, че трябваше да се прибираме спрах и се прибрахме, но Лин беше изсъхнала, а аз бях замръзнала от студа навън. - все интересни истории имах аз, но и бяха свързани с Лина, но и това се сещах сега.
- Стига толкова истории главата ми се замота със спомени и няма да мога да се оттърва доста от тях. - пак бях със смешната физиономия, която накара Рейч да се засмее.
- Добре. Няма вече, Джес. - обеща ми новата ми приятелка, която беше наистина добър слушател.

Гост

- Да се води битка на покрив. Това е интересно за гледане сигурно. - отвърнах после.
- Да и е трудно, когато е заледено и има сняг. - засмяната Джес ми отвърна вднага.
- Имаш ли си приятел, в превод гадже? Момиче като теб не би било само, нали? - погледнах я в очите и разклатих краката си.
Е и нащо не бе по малко интересно. Да седим на дърво седнали и да приказваме различи работи и особено, когато Джес разкаваше историие. Опасно си е да си толкова на високо и да се змееш може дападнеш, но нали вече прителката ми падна веднъж и се оверих, че нищо неможе да ти стане освен да се натъртиш. Това си беше наистина опасно в момента. Само да се разсееш за момент и смятай, че си на земята.

Дойдохме до темата за гаджетата вече. Никога и никой не я изпускаше освен с Адам, тогава той изопщо не ме пита за това, но сигурно не е искал. Това беше интересна тама за разговор и то точно сега. Почваше да минава обед и отиваше към вечер, но имаше доста време.
- Не, нямам си приятел. Колкото и странно да ти звучи. - отговорих и на въпроса.
- Преди време имах един, но се оказа, че изопщо не ми беше приятел, а само искаше да вземе пари от мен и да се омете без следа, но го пипнах и не му се размина. Не съм го убила, а го издадох, че е крадец. - допълних си думите преди да завърша, защото май на Рейч да не й се стори, че съм го убила или нещо подобно.
Аз съм толкова кротка и различна от всеки вампир. Ако само отвори тази тема и ще разкажа колко съм безнадежна в различни ситуации, но и понякога съм доста опасна.
- А, ти? Имаш или нямаш? - щях да разбера отговора, но вече свиквах със силата си.

Гост

- Не харесвам момчетата, които се правят на твои прители и след това те зарязват или ти крадат нещата и бягат, за да не ги открие някой. Немога даги разбера изопщо и не ми и трябва. - сложих ръцете си на клона, но внимателно, че на последък само се спъвах или падах от някъде.
- Аз ли дали имам? Ами не. Не съм имала по точно изопщо. Реша се да си намеря и се окаже, че момчето вече е заето или изчезнало някъде. Трудна работа за мен. - усмихнах се на Джес и поразчорлих косата си понеже падаха малко начупени парчета от листа по главата ми.
- Всъщност ти си доста по различна от другите вампири, които съм срещала тук. Това дали се дължи на това, че си родена такава. - исках да разбера шо за човек е или за вампир е.

Ето, че познах. Темичката за това какъв човек си вече се отваряше пред мен и бях готова да говоря по нея и то доста.
- Да, знам това. Доста различия имам от другите вампири. Добра съм, мила, весела постоянно, не се паля лесно даже почти не се паля, не избухвам, не убивам без причина или че някой ме е ядосал - аз и муха не убивам, дори, когато се храня не прекалявам с пиенето на кръв от човека, от който пия кръв. Просто съм и доста чувствителна, но никога няма да ме видиш ядосана или гневна за нещо, да изпитвам омраза и завист също. Единствено може малко тъга понякога, но това не е лошо. - бях си направила нещо като реч по този въпрос и винаги я казвах цялата и сякъш бях на някоя конференция.
Толкова се съсредоточавах когато говорех, че бе трудно да ме накараш да млъкна.
- Е, от друга страна, ако някой ме предизвика или нарани доста бих го нападнала и бих се била с него до смърт. Поне, когато се бия е до смърт или поне до такова състояние, че да неможе да се движи. Просто в битките съм съвсем различен човек. Затова и рядко се бия. - това също не бе нужно, но исках да си говоря още, а и Рейчи ме слушаше внимателно.
- Ти, Рейч, кажи ми ти сега. Виждам че си не толкова от приказливите и си добър слушател за другите. - засмях се съвсем за кратко и я оставих да говори.

Гост

- Имам доста труден характер. Той се изгради в детството ми, което беше ужасно с една дума описано. Дружелюбна съм, но и доста нагла ако се налага. Винаги искам разни неща и ги получавам, защото знам как да си ги поискам. Не подлежа на правила или нарждания. Правя си всоето и толкова, дори и да правя грешки. Ако ми наредят да направя едно, аз правя обратното му. Ужасно съм импулсивна и заядлива, но поне не избухвам. Също съм и мила, ако и другите са такива с мен, както ти. Характерът ми е общо взето доста железен и мое би и по тази причина да нямам много приятели или приятел. - въздъхнах си след това.
Небеше лесно да разкажеш на някой какъв човек си и дори и това не бе достатъчно. Дори понякоа всеки прескача тези си граници, които смятяза свой характер и аз често го правя. Уж не изпълнявам нареждания, а понякога го правех, това беше някакъв компромис в мен.

- Всеки си има характер и често казват, че приличал на някой си, но не е така. Всеки си е индивуален характер и толкова. Щом е такъв значи би трябвало да остава такъв, но има много случай в които хората се променят. - много ми беше забавно да си говоря с Рейчи.
Просто толкова дълго не бях говорила от давна и толкова много. Просто вече ме болеше устата от приказки, а и разказите ми бяха толкова дългичк, че всеки би го заболяла и главата. Усмивката ми беше като изрисувана, Не се махаше и за секунда от мен. Толкова лъчезарна си бях и това ме изпълваше с енергия. Слязох на земята.
- Разхождане? - подканих Рейч.
- О, няма да откажа на това. - и тя скокна, но залитна преди това.
Все нещо интересно щеше да има. Преди да се докопа до земята аз я хванах и естествено ми беше смешно и смехът ми се разнесе из парка. Пуснах Рейч и я погледнах.
- Нали уж внимаваше да не паднеш? Май не ти се отразява добре седенето на едно място. - чак и нея разсмях като тръгнахме да обикаляма алеите отново.

Гост

Залитнах, но Джес ме хвана преди да се бях натъртила на земята и да бях станала във шума цялата.
- Благодаря ти! - вървейки вече и отвърнах. - Да внимавам, но си права. Седенето не ми влияе добре на ориентацията. Ето защо съм постоянно в движение и се старая да бъда внимателна. - и аз се смеш все още, но слабо.
Наистина беше смешно Джес да ме хване като падах и тя самата беше толкова забавна, та кой не би се смял с нея.
- Ти си най-забавния човек, скойто съм се срещала някога.
И това си бе истина. Не се бях разведрявала толкова и да се откъсна от своя труден характер.

- Е, аз винаги съм си била таква личност - забавна и развеселяваща всеки. А, колкото до преди малко което стана. Просто рефлексите ми са бързи и се усетих навреме. Щеше със сигурност да те заболи. - усмихнах се и бъбривоста ми се спя за момант.
Беше забавно да си приказвам и сега като се движехме ми се дотича. А дали Рейчи щеше да е съгласна да стане на дива котка и да се състезаваме. Ако неопитам няма да разбера.
- ммм... Искаш ли да се надбягваме или само да потичаме? Мисля си, че ще ти се отрази добре, Рейчи. - обърнах погледа си към нея.
Катранениете ми очи изглеждаха сега щоколадови и даже оеще по светли, защото много ми се искаше да тичам с някой и то сега.

» Алеите