Алеите

First topic message reminder :

Това са част от алеите, по които можеш да се разходиш и да разгледаш парка.

Алеите - Page 2 Ru-26

Алеите - Page 2 2586_kraidunavskata%20gradina1

Алеите - Page 2 Tvarditsa-tvarditza-tvardica-tvardita-center-22

Гост

Как не се бях сетила за това? Да тичаме двете беше супер идея. А и забелязах как катранения цвят на очите й стана почти към светло кафяв. Сигурно се дължеше, че иска да тичаме и идеята й да се приеме добре.
- Чудесна е Джес. И как не се сетих за това по рано. Ти си супер. Хайде да не чакаме. - спрях да се движа и Джес също. - До къде да бъде бягането ни? Хайде до някой ресторант или нещо за похапване. Огладнях вече. - засмяна си отговорих и погледнах Джес.
Беше съгласна с казаното. Аз само се успокоих и средоточих и станах на дива котка. Беше хубаво, че тя имаше телепатия щеше да ме разбира какво казвам. Имаше случай в които зоморфите говорят в животинска форма, но аз не.
- "Тръгваме" - изръмжах аз думите, но нали не говорех и бе като ръмжене.
Затичах се и Джес бе до мен. Не бързахме изопщо, защото не се състезавахме. Аз се насочих в посоката на мястот където бяха заведенията и тичахме натам.

Гост

Видях полицията и веднага разбрах, за какво е тук. Скрих гривната в ръкава си и се затичах към алеите в парка. За да стигна по - бързо се превърнах в лъв, преди което се огледах да няма хора. Започнах да бягам към алеите и няма и минутка бях там. Имало си предимства да си лъв.
Тогава свалих
гривната от ръката си и я прибрах в дамската ми чанта. Кой знае защо бях много нервна. И изведнъж разбрах защо. Подскочих и извиках. Божичко, бях оставила Мелиса в кафенето!!! Как можах да оставя най - добрата си приятелка в ръцете на полицията???!!!
- Тя е умна, ще се оправи... - казах почти на глас и се опитах да се успокоя. И тогава усетих отдалечено присъствие. След малко чух стъпки зад мен, но когато се обърнах нямаше никого. Беше тъмно и доста се уплаших.

Гост

Какво ще правя, ако Седрик ме хване? Ами ако разбере за съществуването на Кайл, ако му стори нещо, ако заради мен го изложа на опасност, ако пострада. Защо не ме остави на мира? Какво иска от мен? Въпрос на време е да ме открие. Въпрос на време да разбере, че баща ми и майка ми не са с мен и може да ме докопа по-лесно. Ами ако разбере, че имам придобита сила и се подготви? Ами ако, какво ако, защо... толкова много въпроси.
Не можех да се справя с това сама. Кайл спеше... знаеше, че ще се измъкна, когато заспи, но не каза нищо. Не мога да позволя да му се случи нещо. Вдигнах глава. Как ли се бях озовала в парка? Нещо профуча покрай мен и аз ахнах. Лъв?! Невъзможно. Проследих следите и видях едно момиче. Зооморф. Сигурно не ме беше забелязала. Приближих се и се озовах зад нея. Потупах я по рамото и когато се обърна ми се стори позната.
- Хей, ти учиш в Академията. Виждала съм те в часа по митология. За момент се зачудих дали някой не ме преслдва... просто напоследък често ми се случва и вече ставам параноичка. - май-говорех твърде много, защото момичето ме гледаше с ококорени очи, все едно беше в шок. За нея не знам, но аз определено се чувствах все едно бях в транс. - Извинявай, не се представих. Аз съм Сорша. - добавих и подадох ръката си. Тя не ми отвърна веднага за това я попитах:
- Добре ли си, мога ли да ти помогна с нещо?

Гост

Момичето ми се предстви, но аз се бях загледала в очите й и бледата й кожа, която веднага ми подсказа каква е. Забелязах, че съм се втренчила в нея като зомби и за това веднага отвърнах погледа си. И тогава момичето, което доколкото разбрах се казваше Сорша попита, дали има някакъв проблем.
- Не, много съжалявам! - казах извинително. - Да уча в академията и доколкото разбирам ти също. Правилно ли съм разбрала? - попитах.
Сорша само ми кимна и се усмихна. Не ми беше до усмивки и опитах с фалшивата усмивка, в която не ме биваше особено много...
Помълчахме известно време и за да наруша мълчанието попитах:
- Ти от коя раса си? - не знаех дали Сорша беше разбрала, че вече знам отговора на въпроса.
Тя тъкмо щеше да ми отговори, когато добавих:
- Междудругото аз съм Селена.
Сорша отново ми се усмихна. Не ме попита коя раса съм, защото вероятно знаеше. Не знам дали, когато бях лъв не съм минала покрай някой...

Гост

- Аз съм вампир. - отговорих й, но знаех, че е разбрала, при положение, че преди няма и пет минути се беше втренчила в рубинено червените ми очи. - Предполагам сама си се досетила. - повдигнах рамене, наистина много дразнещ навик. Един от няколкото, които просто не можех да спа да правя без да се усетя.
- "Междудругото аз съм Селена". - добави тя. Когато чух името й, започващо със сричката "Се" потреперих цялата. Пред лицето ми изплува образа на Седрик и аз разтърсих глава - дразнещ навик номер две. Сега не беше най-подходящото време да си мисля за този... червей. Реших, че ако използвам другия епитет, който изплува в съзнанието ми, ще бъде твърде обидно. Беше тъмно и хладно, и ако не бях вампир сигурно щях да замръзвам с тази рокля, с която бях облечена. А за капак на всичко имах наистина лошо предчувствие.
Вдигнах глава без да осъзнавам, че ръцете ми са свити в юмруци. Отпуснах ги и видях погледа на Селена, който беше много странен. Мисля, че я плашех. Трябваше да дойда на себе си и да спра да се държа като психарка. Направих се, че не се е случило нищо и се усмихнах ведро на момичето:
- Е, какво правиш по това време в парка. И извинявай, ако не е много нахално, но ти ли беше онази лъвица, която профуча покрай мен? - трябваше да се преструвам, че ми няма нищо. Никой не трябваше да разбира за проблемите ми със Седрик, дори и семейството ми. Чувствах се благословена, че бях перфектна лъжкиня.

Гост

Сорша ме попита дали аз съм била лъвицата, която е минала покрай нея. Аз й отговорих:
- Най - вероятно... - казах и се замислих отново за случката с полицията преди малко. Бяха ме обсебили мисли за Лиса. Сорша стоеше и ме гледаше странно. И изведнъж се сетих, че ме беше попитала какво правя в парка по това време.
- Ами да речем, че имах малко проблеми...
И потръпнах. Задуха вятър, а аз бях забравила якето си вкъщи. Попитах Сорша:
- Искаш ли да отидем някъде на ресторант или нещо такова? - бях много гладна, нищо, че преди малко ядох. А и щях да се постопля малко. Търпеливо изчаках отговора на Сорша, която очевидно размишляваше възможностите.

Гост

Селена говореше, но не слушах какво всъщност казваше. За момент сякаш света ми се завъртя. Усетих миризма на вампири, но не просто обикновени кръвопийци, а онези, които Седрик често пращаше по петите ми още преди да се измъкна от лапите му. Нямаше да му се дам лесно. За стоте години, през които го познавах бях запаметила и най-малката подробност свързана с него и... слугите му.
Задуха пронизителен вятър, който само усили миризмата и от гърлото ми се изтръгна тихо ръмжене. Селена се разтрепери. От вятъра или от мен.. горкото момиче.. сигурно си мислеше, че искам да я убия. Трябваше да се махнем от тук. А вече чувах стъпките им на около километър може би.. сама не знаех. Бях много объркана, но нямаше време за стоене на едно място. Трябваше веднага да се махнем от тук. Хванах я за ръката и я задърпах. Тичах с човешка скорост, но я теглех.
"Няма време. Запази самообладание!". - крещеше гласа в главата ми. Бях се научила да се пазя щом ставаше въпрос за този психар. Ако всеки път, когато бягах от него се паникьосвах, сигурно сега нямаше да уча в Академията. А като си помисля, че се оплаквах, че било скучно, нямало нищо динамично и нищо, което да ми вдига адреналина. "Тъпачка! Я по-добре първо отърви кожата на момичето и после се самоанализирай!" - прекъсна ме отново вътрешния ми глас.
- Трябва веднага да се махнем от тук. Ще отидем на някое оживено място, където да седнем на топло да похапнем. Но трябва да има хора. Много хора. Определено пустия парк не е най-подходящото място за разговори в момента. - проговорих на глас този път. Шепнех, но звучах настойчиво. Знаех, че ако онези се доближат още малко, ще ме чуят.
Тя беше ококорила очи.
- Но...
Прекъснах я преди да успее да се изкаже. Нямаше време за приказки. Седрик нямаше да се спре пред нищо за да ме докопа отново.
- Когато сме в безопасност ще ти обясня. Извинявам се за проблема, в който те въвлякох. Но сега най-важното е да се махнем от тук. - повторих го за пореден път. И тогава чух стъпките им съвсем близо зад нас. Бяха огромни и бяха двама. Единият го познавах. Беше най-довереният му човек. Другият беше някоя нова пионка.
- Здравей Сорша. - каза ми Алекзандър. - Седрик няма търпение да те види.
Усмихнах се лукаво. Те не знаеха какво ново можех да правя. Обърнах се към тях и се приведох, като издърпах Селена зад мен. Казах й да си запуши ушите и тя ме послуша. И тогава креснах много силно.
- Седрик никога няма да ме залови отново. - викнах толкова силно, че на бабаитите им потече кръв от носа и паднаха на земята в несвяст.
Обърнах се към Селена и казах:
- Бягай колкото можеш по-бързо. Няма да "спят" още дълго.

П.П. Ако искаш пиши направо в някое заведение :)

Гост

- Мерси! Би ли ме изчакъл да се облека и след това отиваме където пожелаеш. - тръгна отново към сполнята. Чудех се дали не се върна, но силите не ми позволяваха. Но само при мисълта...
След малко се облече и доиде. Запъти се право към вратата, а аз я последвах.
- Къде отиваме. - попита.
Ннастигнах я.
- Не знам. Някъде...извън академията. - леко я целунах.
Излязахме от академията и тръгнахме нанякъде. Скоро бяхме на някъква алея.
- Тук е... Красиво. - засмях се и обиколих с ръка талията й.

Гост

-Тук е красиво-каза и ме прегърна през талията.
-Да прелестно е.Как се чувстваш?-попитах и се притиснах към него.Погледнах към него и се изправих на пръсти за да го целуна леко по врата.Засмях се.Чух го как въздъхна.Отдръпнах се.Не знаех как да приема тази въздишка.Явно бях сбъркала нещо.Погледнах настрани и поради някаква странна причина,очите ми се насълзиха.За бога каква беше тази слабост.Та ние просто бяхме правили секс...

Гост

- Как се чувстваш? - попита. Надигна се на пръсти и целуна врата ми.
Аз въздъхнах. Отдръпна се и отмести поглед настрани. Видях как постепенно очите й се пълнят със сълзи.
- Нее..недей така! Какво направих? - попитах тихо.
Хванах нежно брадичката й и обърнах лицето й към моето. Hаведох се и я целунах.
- Какво ти става? Недей! - прегърнах я силно.

Гост

- Какво ти става? Недей! - Каза и ме прегърна силно.Бях такава тъпачка.Какво ми ставаше???Отскубнах се от прегрътката му и избърсах сълзите си.Тръгнах напред и подвикнах:
-Ела да се поразходим.-Обърнах се и се забих в тялото му.Той ме прегърна и аз се засмях.Изведнъж в главата ми изплуваха още спомени от лятото прекарано с него.Погледнах го очудена и прошепнах.
-Мерси.-Притиснах се в него,с надеждата да ме целуне...

Гост

- Мерси. - притисна се в мен.
- За какво? - попитах и се засмях. Леко целунах челото й.
Съответно - последва дълга и страстна целувка, съпроводена от езици. Повдигнах рамене и прокарах
ръка през талията й, като тръгнахме напред.
- Таа...защо ми благодариш? - леко я целунах и я притиснах към себе си.

Гост

-Не зная.-казах и се засмях.Искаше ми се да потичам,но също и да стоя с него.Обърнах се отново и пак се изправих на пръсти.Той се наведе и пршепнах в ухото му:Искам да ме хванеш.-казах и се извърнах хукнах с всички сили без да поглеждам назад.Бях сигурна,че ще ме догони,а също и че ще последва нещо след това...

Гост

- Искам да ме хванеш. - прошепна в ухото ми и почна да тича напред.
Повдигнах вежди учуден, а като се осъзнах вече беше напред. Отначало вървях бавно, а после почнах да
бягам. Постепенно я настигамх. Скоро бях точно зад нея. За да я спра хванах нежно талията й и я обърнах към мен.
- Готово. - засмях се и се наведох. Целунах я жадно и продължително.

Гост

-Готово-засмя се и се наведе да ме целуне.Целувката беше прекрасана.Спряхме да се целуваме и му казах.
-Не е честно,вие мъжете сте толкова бързи.-Засмях се и пак го целунах,замислих се за това колко бързо ме настигна.Обвих врата му с ръце и почнах да го целувам по врата.Умилквах се около него с надеждата да не е много преуморен.Спуснах ръцете си от врата му и ги настаних на гърдите му.Целунах ъгълчето на устниите му и се засмях като пак въздъхна...

Гост

- Не е честно,вие мъжете сте толкова бързи. - засмя се и ме целуна.
Няколко пъти. После леко целуна врата ми. Изведнъж ми се прииска да не бяхме излизали. Отново
целуна устните ми и аз отново въздъхнах. Роз пак се засмя. Целунах я. Жадно. Доближих устни до
ухото й.
- Ти поне малко спа. Нямаш право да се смееш. - ухилих се и отново я целунах, в опит да й запуша устата.

Днешният де нсе очертаваше поне спокоен за разлика от изминалите няколко дни. Кой да предположи такова нещо, че щях да науча от Дарк. Какво за бога й бе станало на Джейн, че не ми бе казала такава новина. Бях й много ядосан и дори не можех да се укротя. През тез идни правих какво ли не неща, едно от които беше да се напия здравата и за малко не убих един човек, добре че се спрях на време и отидох да си изтрезнея, че ако го бях направил щяха да ме погнат да ме убиват най-различни хора заради станалото, но добре че не стана нищо.
Дойдох в парка за чист въздух и да размишлявам както винаги. Трудно се средоточавах сега като знаех толкова много неща, които трябваше да зная отдавна, но онзи глупак, който бе довел Джейн в общежитието беше толкова дразнещ, че сега се сетих за него. Но стига толквоа трябваше малко успокоение, че да си помисля на псокойствое какво ще направя, за да си върна Джейн и тя да ми прости за глупостите, които бях сторил точно в най кофтите моменти.

Минавах през парка за по пряк, а и за малко почивка не ми бе излишна точн осега. След толкова бягане трябваше и да се почива нали. Стигнах до алеите инамалих хода. Вървях бавно, когато се блъснах в някой и дори не видях кой беше този някой, който пък ми зе развика насреща.
- Ей, я да внимаваш къде ходиш бе.
Гласът му ми беше познах само обързах погледа си и видях онзи досадник Бил, който бе толкова тъм и ревнив. Толкова исках да се срещна с него, че се блъснах в него.
- Я виж ти. Ти! Аз ли да гледам, кой се бе замислил и блееше? Ти! - рекох му като обърнах погледа си към него и се бях настоил с атакуващо настроение.
Щях да го дразня, докато не ме удари тогава да го набия едно, че да се научи. Не че тогава щеше да се научи.

Ах, как можах да се блъсна точно в този глупак. Точно той ми липсваше сега. И се заяждаше на всичко отгоре. Не, нямаше да му се размине сега. Ако мсилеше, че съм му за игра тука и за закачки се лъжеше жестоко.
- Аз ли не съм гледал бе. Ти си този, който се блъскаш тука. - репнах му се насреща.
Нима щя хда го оставя той да м исе шълчеше тука, а аз да си седя и да го длушам и да не му казвам нищо. Да бе да, само ако си мислише, че може да ме разиграва много мислеше тогава.
- Точно за теб си бях помислил и ти м исе вясня, дребчо. Не можахме да се разясним онзи ден, защото Елиза ме изрита от общежитието, но сега е друго. - леко се подхилнах и му се изперчих насреща.
Имах намерението да го наплаша и после да изяде боя от мен и да спре да се прави на кой съм аз пред всеки непознат или поне пред мен де.

- Дребчо ли ме нарече бе. ти да не си по висок. ти си по нисък от мен. - погледнах го свирепо.
Сам ода м идаде повод и го бах нападнал да го бия. Не ми мигаше окото за най-малкото нещо. Щеше да види той какво се вика бой. Заяждаше м исе тоя тук, но не му оставаше много.
- Слушай ме бе. Джейн не те иска повече. Знам го, защото я видях и приказвахме. Ти си ревнивец и то голям. Аз само й помогнах, а ти веднага се совна кой съм аз, какво съм правел. Така ли се прави бе. - сложих ръце на къста си и го загледах.
Не знам но неможех да го тъпря този Бил. Лазеше ми по нервите и само да кажеше една думичка каквато и да е тя. Беше просто ужасен. Да има късмета сега да ме издразни и край с него. Не разбирах какво му е била харесала Джейн, но сега като го гледам нищо нямаше в него. беше толквоа злобен че ще те убие само на прикаки. Може би демонската му страна надвиваше вече и онази човешката му, самодивата, си отиваше и става такъв какъвто е. Поне така мислех аз.

Моля? Тоя сега поучаваше ли ме или какво? Нима се опитваше да се държи като някой наставник тук. Не, не можех да го понасям, ей. Самото му изражение беше едно ужасно глупаво и постоянно се усмихваше все едно съм мук азал нещо смешно. Просто заюо се занимавах с него сега точно. Може би защото нямаше какво друго да правя. Леле, този Джоузеф наистина ме дразнеше и колкото повече седях при него и се разправяш толкова повече исках да го убия и да не го видя повече.
- Разбира се. - отговорих му най сетне. - Аз така си говоря, а ти си говори както искаш, дръвник. - колкото и малко да бе говорил, неможех да го слушам повече.
В главата ми се въртяха всякакви налудничеви идеи и колкото повече този бе тук толкова повече не можех да мисля нормално. Направо се бях приготвил да го фрасна толкова силно, но телефонът ми извъня и се наложи да спра.
- Имаш късмет, че телефона звънна. - рекох му като се отдалечих малко
Изведих си телефона и вдигнах.
- Да. - казах.
- Бил ела в болницата. - Кели ми бе звъннал.
- Защо?
- Трябва да останеш при Джейн, защото ни се отвори работа, знаеш за какво намеквам. - настояваше той.
- Разбота!? - и тогава ми изникна в съзнанието, че някой пак бе попетите им и се налагаше да го разкарат, а Джейн юом е в болницта значи бе нещо сериозно и не трябваше да се правя на ударен. - А, да. Добре ще дойда.
- Благодаря. - изказа се Кели и затвори телефона.
И аз също. Обърнах се към господинчото, който все още си беше там.
- Имаш голям късмет, защото трябва да тръгвам. Ако не бе така щеше да си изпросиш боя. - рекох му.
И след думите си веднага се телепортирах в болницата. Нямаше да губя време.

» Алеите